11/24/2013

Color Agnosia

Преживяхме страхът от апокалипсиса, който трябваше да унищожи света, такъв какъвто го познаваме. Но не преживяхме страхът от апокалипсиса, който трябваше да ни покаже какво сме отвътре. Не преживяхме страхът, който ни кара да се чувстваме паднали по гръб на студената земя, дори когато около нас е слънчево и топло. Не преживяхме радостта от това, да се чувстваш жив и свободен. Но най-вече не преживяхме страхът от себе си - черупката, който ни кара да се чувстваме хора... И цялата любов, която даваме, сякаш отива за неща, които разкъсват душите ни. Казват, че меланхолията е хубаво нещо, защото ти дава възможност за рефлекция, върху неща, за които не се замисляш в забързаното ежедневие. Но пък като всяко хубаво нещо, меланхолията също може да те убие. Но не бързо, както би било ако те блъсне камион, а бавно и мъчително - с тъп нож и плавни движения, чак до кокал.

Ненавиждам страхът. Чувството, което те разяжда от вътре и те кара да се чувстваш животно, подгонено от неизвестно какво. А имам вяра, че човек може да живее без страх. Може би не абсолютна вяра, защото не е хубаво да отричаме реалността, но от онази която те кара да се чувстваш жив през нощта в тъмните води на морето, когато брегът не се вижда, но все пак ти знаеш на къде да плуваш, дори тъмнината да е толкова всеобятна, че не ти остава нищо друго, освен да се зачудиш дали изобщо са ти отворени очите.

Обичам свободата. Чувството, което ти дава криле, като освобождението, което усещаш при изгрев слънце. Онова леко пуслиращо усещане в задната част на мозъка, че всичко е наред и животът е хубав. Не защото си си сложил розовите очила и се носиш на пухкаво облаче в безоблачното небе, а точно обратното - защото след всичката кал, тъмнина, студ и огорчение, което носиш в душата си, все пак кръгът се затваря и слънцето отново е високо в небето. Както в мрачен ден като днес. Знаеш, че е там - дори и да не го виждаш.

Знам, че съм там - дори и да не се виждам. В един от онези нюанси на ахроматичното сивото небе.

Обичам.