Heartbeats and Sparks

Седиш във вечерта и гледаш Луната. Небесното тяло, което ти носи топлина, когато Слънцето вече не огрява твоето съзнание. Но все пак летиш и усещаш спирането на дъха, лекото замайване, което твоят мозък създава за да ти покаже, че все още съществуваш.

Така очите ти възприемат реалността, къде субективно и къде обективно. Никога не знаеш, все пак си човек с усещания и мисли. В целият този хаос, трябва да живееш. Да бъдеш там, готов във всеки един момент да отговориш на вълната.

А пред очите ти всичко се размива, сякаш гледаш през онези стари стъкла, които са направени от сложени под различен ъгъл малки фрагменти. Въпреки това, искаш да вярваш, че можеш. А не да обърнеш поглед настрани и да забравиш кой си. Не можеш да смениш реалността. Защото животът е слаб като пламъче върху малка свещ и всичко, което виждаш и усещаш се съдържа там. Колко време ще мине преди течението да мине и да го изгаси, зависи само от теб.