7/10/2011

100 million miles away

Мисъл, стон, светлина...

Днес е странен ден, изпитах силна нужда да пиша. Да продължа тука, а не само разпиляни кратки съобщения, които нищо не значат в голямата молекула от социални атоми в интернет.

I feel the universe functioning perfectly but I'm still perfectly locked inside myself. Instead of oneness, I feel isolation.

Дори след толкова време изолация, която сам си поставих нещата са си все същите, като ги погледнеш отстрани. Остарях малко, усеща се. Това, което ме притеснява е дали не съм изгубил от лудостта на живота, защото без нея по-добре всички да слизаме от влакчето и да се пускаме в реката с камък завързан за врата.

А аз докато мисля, ще отворя още една бира, ще натисна play и ще се заслушам за малко, докато догори цигарата. 

God forbid you ever had to walk a mile in her shoes, 'cause then you really might know what it's like to have to choose.

Tя се събуди около 4.30 сутринта. Погледна през прозореца видя проблясъците на далечният фар, два пъти да осветяват дупката на челото й, от където тънка струйчица кръв препускаше между порите. И осъзна, че е мъртва, на непознато място, далече от всички близки. А дори не помнеше как е попаднала тука. Всички говориха за 'по едно'. Два проблясъка, които и се видяха като цветята, които така и не получи...